Dorabin’s Weblog

Със Закона за радиото и телевизията и Закона за електронните съобщения е дадена правната рамка на медийния регулатор (СЕМ) и телекомуникационния регулатор (КРС) в България. По дефиниция тези два органа са независими в изпълнението на своите правомощия. Тази независимост е необходима за ефективната им работа, както и за по-добро съблюдаване интересите на цялото общество, чийто защитник са те. Българският законодател е предвидил редица механизми за осигуряване на тази независимост.

1. Конституиране. Както за СЕМ, така и за КРС е предвидено съставът им да се определя с квотен принцип. Това означава членовете да се назначават от различни органи, институции или лица. В КРС квоти имат НС, Министър председателя по предложение на МС и Президента. Членовете на СЕМ се назначават от НС и от Президента. С този принцип се цели да се предотврати контролът върху регулатора от една политическа сила. Въведен е също така и ротационен принцип, според който на определен период се обновява част от състава на колегията. От своя страна ротацията трябва да попречи на вътрешно обединяване по интереси в органа, както и да отразява своевременната промяна на обществените интереси през определен период (в случая на българските регулатори този период е 2 години).

Тези два принципа обаче не са достатъчни гаранции за независимостта на регулаторите. Назначенията от изпълнителната власт неизбежно имат политическа окраска. Същото е положението и с парламентарната квота. В това се крие рискът от провеждане на партийни политически борби за избор на членове на регулаторите, което измества централния публичен дебат от основния въпрос, касаещ този избор, а именно – да се изберат компетентни и опитни хора, които да могат ефективно и съвестно да изпълняват правомощията си в независим регулаторен колегиален орган.

2. Изисквания за членство. И в двата закона са изброени изискванията за заемане на длъжност за членовете на регулаторите. Те трябва да отговарят на определени критерии (пр. – българско гражданство, образователен ценз, професионален опит в областта и т.н), но са и ограничени с изискванията за професионална и лична биография. Регламентирани са и сроковете (от 1 до 4 години), през които, след напускане на регулатора, лицето не може да упражнява професионална дейност в предприятия, с които регулаторът има конфликт на интереси.

3. Мандатност. Този принцип се изразява в предоставяне на определени правомощия на дадено лице за определен срок. Съществуват разбира се и основания за прекратяване на мандата, но те са само по изключение. Законът предвижда прекратяване на мандата на член на регулатор при настъпване на определени обствоятелства: смърт на лицето; по негово желание с едномесечно предизвестие; при установяване на несъвместимост със законовите изисквания; при влизане в сила на ефективна присъда или при трайна невъзможност за изпълнение на задълженията. Чл. 30, ал. 2 от ЗРТ предвижа освобождаване на членове на СЕМ на тези основания да става с решение на СЕМ. Що се отнася до КРС, нейният председател се освобождава по решение на МС (чл. 22, ал. 3, ЗЕС), но отново само при наличие на изброените обстоятелства. „Целта е гарантиране на независимостта на органа при осъществяване на неговите държавнически функции по закон и по съвест, с игнориране на всякакъв административно-команден подход”[1].

Въпреки, че законодателят е включил тези, необходими за осигуряване независимостта на регулаторите, ограничения за прекратяване на мандата, МС с правомощието, дадено му по чл. 22, ал 3 ЗЕС, може да наруши разпоредбите. Такъв е случаят с отстраняването на Георги Александров от поста председател на КРС с решение на МС, обосновано с „…необходимостта от персонална промяна на ръководителя на КРС, във връзка с констатираното забавяне на произнасянето на органа по предложението на Агенцията за приватизация за издаване на индивидуална лицензия за GSМ оператор на “БТК” ЕАД…”[2] . Това решение е обжалвано, отменено и обявено за нищожно от ВАС, а Александров е бил възстановен на работа. Този казус подлага на съмнение независимостта на телекомуникационния регулатор от органите на изпълнителната власт. Оказва се, че тя не е ефективно гарнтирана. Макар че цитираното противозаконно решение е отменено, то все пак има последствия. С него МС оказва натиск на КРС, вмешателства в работата на Комисията, създава ненужно обществено напрежение, подлага на преценка изпълнението на правомощията на председателя й и всичко това без да има необходимите правомощия и без спазване на административно-правната процедура. Пробивът в независимостта на телекомуникационния регулатор се долавя дори само ако се подложи на преценка необходимостта ВАС да се произнася по подобни казуси. Никой „независим” орган не може да изпълнява правомощията си ефективно и точно, ако му се налага да ги доказва пред съд.

Изборът на членовете на регулаторите от НС, МС или президента, не означава, че те си запазват правото да ги контролират. Нещо повече – веднъж избрани, тези членове действат като колективен орган, който представлява и защитава интересите на цялото общество. Саморегулация, автономност и самостоятелност мога да бъдат постигнати, ако предложенията за отстраняване на членове идват от самия орган.

4. Мнозинство при вземане на решения. Това е друга мярка за осигуряване независимостта на регулаторите. Повечето решения на СЕМ и КРС се взимат с обикновено мнозинство, но при особено чувствителни въпроси (лицензиране и избор на национални обществени оператори) – с квалифицирано. По-голямото изискуемо мнозинство е коректив на грубата намеса на корпоративни и политически интереси.

5. Прозрачност и публичност. Тези две изисквания предполагат по-активното и информирано участие на граждското общество в работата на регулаторите. Тези принципи обосновават гражданския контрол и свидетелстват за демократичния характер на регулаторните органи.

6. Финансиране. За да бъде независим даден орган, то е необходимо финанирането му да се образува от различни източници, за да не изпада в едностранна финансова зависимост, което би улеснило оказването на натиск и прокарването на интереси при вземането на решения. Комуникационните и медийни регулатори мога да получават средства от бюджета или от лицензионни такси, а в случая с КРС – е възможно и приемане на дарения. Според мен, даренията като начин на финансиране крият корупционна опасност и не са подходящ метод за набиране на средства за органи, които балансират с обществени интереси.

От изложеното до момента става ясно, че независимостта на регулаторите СЕМ и КРС не е ефективно гарантирана. В страните от ЕС няма една общовалидна схема, по която да се легитимират регулаторите, защото реалностите и особеностите правят решението на този въпрост специфично за всяка страна. Има примери за разнообразни практики, но все пак общото в организационната форма на регулаторите е, че тези независими органи не са част от правителствената административна структура и не обслужват други органи на изпълнителната власт. Исторически, независимите регулаторни власти се развиват след отпадането на монопола на публичната власт над общественото пространство през 80-те.

В тази насока трябва да се преработи и бълагарското законодателство. Широко коментирана тема е въвеждането на граждански квоти при определяне на състава на регулаторите. Това разбира се е една добра идея, но проблемите при нея идват с практическата й реализация. Често се дава за пример Великобритания с нейния един – конвергентен „суперрегулатор”, независим от държавния бюджет и конституиран с открити процедури, отворени конкурси и обществени обсъждания. Това обаче е държава с традиционно активно участието на гражданското общество в управлението и този модел трудно може да бъде следван в България. От друга страна, добре ще е у нас да има повече обществени дебати около възможните номинации при избора на членове на КРС и СЕМ.

Много хора като че ли изпадат в паника, когато се разпространи информация, че даден орган защитава корпоративни интереси. Това може да се обясни с неразбиране на механизмите на представителната демокрация – властта винаги защитава нечии интереси, а всяко общество е мрежа, в която се преплитат многообразни интереси. Работата на регулаторните органи като СЕМ и КРС е да намери удачния баланс между частния и обществения интерес. Препоръчително е да се използват повече механизми за консултации, преговори, изслушвания и т.н., където заинтересованите страни да вземат по-широко участие.

Могат да бъдат препоръчани и други мерки за промяна на законите с цел по-голяма независимост на регулаторите, но безспорно най-голям ефект в тази насока ще има един нов закон, който да отразява променената обстановка в областта на телекомуникациите и медиите. Имам предвид предстоящата скорошна цифровизация на телевизионния ефир и радиоразпръскването, която ще донесе повече телевизии, с по-добро качество на сигнала и ще направи ненужен лицензионния механизъм. Този нов етап от развитието на телекомуникациите и медиите се нуждае от нов, по-уместен и ефективен регулатор.

Въпросът за защитата на авторските права не е лесен. Създаването на произведения на изкуството, културата, литературата и науката е комплексен и сложен процес. Разпределението на авторските права се осъществява трудно, а още по трудно се контролира „използването” на такива произведения. Това е причината в в тази област много често да се забелязват законови злоупотреби. Ролята на държавата е да гарантира правото на автора върху създаденото от него. В почти всички страни по света има регламентиране на въпросите за разпространението на това произведение. В България, Закон за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) съществува от 1993 г. Основната цел на закона е да осигури достатъчна правна защита, която да послужи като стимул за творческа дейност. Защитени са както неимуществените, така и имуществените права на автора.

Наличитето на правно регламентиране обаче, не означава, че законът се спазва добросъвестно. Пиратството, като действие, свързано с неразрешено взимане и използване на чуждо произведение, е един от големите проблеми в много съвременни общества. Голям е дялът на пиратството и у нас. Разбира се, държавните институции, и в частност МВР и Министерство на културата, се опитват да преборят този род престъпления. За пример може да послужи медийната кампания от 2006 на МК, под надслов „Пиратството ограбва”. Това мото не е лишено от логическа обоснованост, тъй като именно заплащането за използване на продукти, защитени от авторско право, е основният канал за вливане на средства в тази област. Нещо повече – много хора разчитат на постъпления от творбите си, за да се издържат. Успехът на капманията обаче е остава ограничен. Според Доклад 301 за 2008 г. на Международното сдружение за интелектуална собственст, България все още е от страните, които трябва да бъдат наблюдавани по-внимателно, във връзка с широко разпространеното интернет пиратство през 2007 г. Макар злоупотребите с авторски права да са намелели, препоръките за страната ни са да бъдат положени още по-сериозни усилия в тази насока.

Трябва да се отбележи и, че продуктите, обект на интелектуална собственост, могат да бъдат обособени като отделен дял на международната икономика, тъй като представляват огромна световна индустрия. Същността на пиратството е използване на чужд интелектуален продукт – нерегламентирано – и извличане на ползи от него, без авторите да получат възнаграждение за това. Поради факта, че се засягат икономическите интереси на много хора, държавите се стремят да въвеждат все по-строги мерки за защитат им. Точно тук възникват и основните въпроси – възможно ли е прекратяване на пиратството, чрез категоричното му инкриминиране? Как ще бъдат приложени приетите постановления? Необходими ли са наистина такива „драконовски мерки”?

Акцията на ГДБОП срещу торент-траковете в началото на 2007 г. беше обоснована с противозаконния характер на този род дейност. Същевременно, се надигната широка обществена дискусия, която постави на кантар вредите от подобен род пиратство и съответно – ползите. Изказани са много мнения – крайни и умерени – пиратството ограбва или обогатява?. На този въпрос отговорът е – ДА. Да – пиратството ограбва авторите и ги лишава от полагащи им се доходи за творбата им, ограбва обществото, където индивидите нямат стимул да творят, защото интересите им не са ефективно защитени. Но и да – много видове пиратство са полезни и продуктивни, а за много хора това е начин да се в крачка с достиженията на съвременната световна култура, изкуство и литература; да се образоват и да са актуално информирани.

„Кръстоносните походи” срещу електронното разпространение на файлове с музика, филми, книги и прочее са обречени на неуспех, защото хората имат нужда от знание, а то самото по презумпция е свободно и не може да бъде затворено, етикетирано и продавано като стока.

Необходимо е да се осъзнае, че интернет не е универсалният вредител, ограбващ полагащите се дидвиденти на авторите. Това е просто новият начин за разпространение на информация, който не може да бъде спрян. Досегашното регламентиране страда от един основен дефект – с морално остарели средства се прави опит да се ограничи един процес на бъдещето, на който трудно може да се противодейства. В този смисъл, необходимо е да се намери адекватно балансирано отношение към пиратството – то да бъде инкриминарано и преследвано, в частта в която се използва за извличане на стопански облаги от чужд труд, и да бъде разрешено за целите на образованието, науката и осъвършенстване на човешкия потенциал. Трябва да се намери формула за зашита на авторските права, според която, при определени условия, хората да имат свободен достъп до произведения, без това да ги прави пирати. Този баланс може да бъде постигнат, чрез по-гъвкава система за защита на авторските права, както и предоставяне на механизми за свободно ползване и обмен на информация.

Договорите „Криейтив Комънс” са добър начин промяната в подхода да тръгне от самите автори. Те са създадени през 2001 г. в САЩ и предполагат избор на типов договор, с който авторът да обвърже произведението си, в зависимост от обема права, които иска да запази или съответно – от които да се откаже. Мотивите за включване в такова свободно разпространение на произведения могат да са различни. „Криейтив Комънс” предоставя възможност творбата да достигне непосредствено възможно най-широка публика, напълно легално.

Лорънс Лесиг пише в своята книга „Бъдещето на идеите” (която се разпространява под „Криейтив Комонс” договор), че самата технологична революция, осъществена от интернет, е резултат от изобретателност вложена в преследването на един идеал – създаване на неутрална основа, на която различни изобретатели да могат да експериментират. Законовата рамка, в която да функционира тази широка платформа, не трябва да възпрепятства свободния поток на информация и идеи, които да вдъхновяват неограничено. „Културните динозаври” от близкото минало, както Лесиг ги нарича, се опитват да унищожат свободата и възможностите, които Интернет дава, да преработят киберпространството, за да защитят своите интереси от бъдещето. Правото се използва за ограничаване на този отворен форум, от което печелят могъщи продуцентски компании и патентодържатели. Сперед Лесиг, изборът който се налага е между прогреса и нови „Тъмни векове”, когато знанието, културата, науката са били строго контролирани от една всемогъща институция – Църквата. Пречупена през призмата на нашето съвремие, тази метафора е своеобразен призив към държавите да възприемат нов подход.

Вече има и примери за това – новоприетата практика в един от най-престижните университети в света – Харвард. Там отскоро произведенията на членовете на академичния състав на юридическия факултет са предоставяни и в електронен вариант за свободен и открит достъп. Тази стъпка е от голямо занчение за насоката, която трябва да бъде следвана от другите държави, още повече, че има предложение такъв формат за достъп до научни изследвания, публично финансирани, да се превърне в държавна политика.

Пиратството е нелегална дейност, която причинява комплекс от вреди за различни субекти, но промените, настъпили с развитието на информационните технологии изсикват това твърдение да не се абсолютизира. Трябва да бъде направено разграничение относно целесъобразността на използваните авторски произведения от свободния интернет потребител. Само така съвременните законодателства ще са изпълнили предназначението си – да отговарят на интересите и потребностите на обществото.

Информационното общество е специфична форма на обществена организация, в която генерирането, обработката и предаването на информация се превръщат в главни източници на производителност и власт благодарение на новите технологии. [1]

Европейският съюз осъзнава реалностите на съвременния свят и предприема мерки за използване на технологиите за изграждане на информационно общество и постигане на икономически растеж. През 2000 г, срещата на върха на Съвета в Лисабон завършва с приемането на Лисабонска стратегия, чиито основни цели са преминаването към икономика, основана на знанието. Акцентът се поставя върху необходимостта от непрекъснати промени в информационото общество и насърчаването на науката и развитието. Социалният аспект на стратегията е преобразуването на европейския социален модел и инвестиране в образование и борба с общественото изключване.

Първата конкретна инициатива в контекста на подновената Лисабонска стратегия е, приетата през 2005 г., програма i2010, основна рамка за развитието на информационното общество и медиите.[2] С тази политика Евопейската Комисия заема обща позиция по отношение на информационното общество и аудивизиалните медии. Желанието е да се координират дейностите на страните членки в това отношение и новите предизвикателства пред информационното общество. Стремежът на Европейската Комисия е да съдейства за изграждането на отворен и конкурентен вътрешен пазар за информационно общество и медийни услуги.

Основните цели на Европейската политика за информационно общество и медии трябва да бъдат постигнати до 2010 г. Първата цел е изграждане на Единно европейско информационно пространство. Това означава да се посрещнат предизвикателствата, поставени от развитието и уеднаквяването на дигиталните технологии. Този проблем ще засегне държавите във всичките им дейности.

Основните предизвикателства пред тази цел са: стимулиране на нови он-лайн услуги, както и разширяване на съдържанието на съществуващите; подобряване на сигурността на интернет пространството (предотвратяване на измами и повишаване сигурността на технологиите). Единното информационно пространство предполага преработване, подобряване и съгласуване на регулаторните рамки, както и акумулиране на управленчески капацитет.

Втората дефинирана цел в програма i2010 е засилване на иновациите и инвестициите в изследването на информационните и комуникационни технологии (ИКТ). До 2010 г. Европейската общност ще подкрепя до 80 % развитието на ИКТ. Основната насока е към гарантиране на най-доброто използване на ИКТ и проявяване на широк интерес към тях от страна на европейските граждани, бизнеса и правителствата, както и към засилване на конкурентоспособността и иновациите. Особено място в този контекст заемат малките и средни предпиятия, които ще бъдат улеснени в усвояването и прилагането на нови технологии.

Трета обособена цел на i2010 е социално включване в информационното общество и икономическа и териториална сплотеност. Намеренията са да се увеличи растежа и заетостта съгласно принципите на устойчивото развитие. Приоритет са по-добрите публични услуги и повишаване качеството на живот. За постигане на тази цел, Европейската комисия ще предприеме редица мерки за улесняване достъпа и равните възможности за ИКТ; ще се приеме План за действие за електронно правителство и ще се поощрява използването на ИКТ за публични услуги; а по отношение подобряване качеството на живот – ще се обърне внимание на възрастното население, по-безопасния и чист транспорт и електронните библиотеки.

За да постигне тези цели, ЕК ще предприеме разнообразни мерки като въвеждане на подходящи регулатори, кредитиране на изследователски и новаторски проекти, насърчаване на активността и партньорството със съдържатели на капитал. С оглед актуалността на тази стратегия, тя се преразглежда и осъвременява с годишни доклади, които също така анализират напредъка на ИКТ сектора и постигнатото от страните членки по това направление.

Усилията на България за развитие на информационното общесвтво в страната, до 2010 г, трябва да бъдат насочени в няколко направления. Те са взаимносвързани и взаимодопълващи се и не могат да бъдат да бъдат категоризирани по важност.

1. Електронно правителство

Съдържанието на това понятие е събирателно и обобщава институционалната модернизация на управлението. Най-общо, електронното правителство, трябва да бъде основа за осъвременяване на инфраструктурата за предлагане на по-качествени обществени услуги, основана на информационните технологии.

Приета е стратегия за електронно правителство – 2002 г. Главната цел е да се фокусира върху нуждите на потребителите, т.е. – граждани и фирми. Да може по-лесно да се комуникира с администрацията и да има прозрачност по дейностите, които се извършват там. Основните обществени услуги за граждани са относно подаване на различни формуляри, декларации, молби, използване на каталози, библиотеки, както и различни услуги, изискващи до преди това чакане на опашки на гишета.

Потенциалните ползи за обществото са свързани с по-големия избор на комуникационни канали с администрацията; по-добра достъпност до услуги и улеснен достъп до информация; повече удобство – избор на удобно за гражданите време; по-бърза доставка на информация и по-лесно предаване на данни; по-добра ефективност – ръчната обработка на документи е заменена от електронна; по-малък обем хартиени носители (спестява проблеми със складирането, обработката и работата с тях), което носи и финансови спестявания.

Официално е-правителството вече функционира. Необходимо е обаче да се разшири обхватът на предлаганите услуги, докато не се предостави възможност изцяло да покрива административните услуги. За сега има най-необходимите, но дори те не са максимално използвани от гражданите, така че да се намали натовареността на администрацията по места. Трябва да се популяризира и насърчава използването им от гражданите и периодично да се въвеждат нови услуги. Основен въпрос е проблемът със сигурността на личните данни, която трябва да бъде гарантирана. Трябва да се въведе електронен подпис, от една страна защото много документи го изискват, а от друга, защото това би повишило нивото на защита на личните данни.

Тук обаче е необходимо да споменем и втората приоритетна област за страната по отношение на информационното общество.

2. Гражданското общество

Информационното общество е един от основните индикатори за развитие на демократично гражданско общество. Ползите, които гражданите могат да извлекат от установяването му са съществени и видими във всички области на живота. Нещо повече, осигуряването на общодостъпност до информационното общество ще повиши прозрачността на управлението, ще намали корупцията, ще увеличи участието на гражданите в управленския процес и като цяло – ще повиши демократичността в държавата и удовлетворението на гражданите от това управление. Ето защо, един от основните приоритети за държавата трябва да бъде образоването на населението в тази насока и популяризиране на ползите от информационните технологии. Промените в системите за образование и обучение, ще спомогнат за изграждане на общество, базирано на Знанието.

3. Бизнесът

Оборотът на стоки, капитали и услуги е основен елемент от функционирането на държавата. Осъвременяването на управлението, посредством информационните технологии, както и повишаването на участието на хората в обществения живот чрез новите технологии, неминуемо извежда на преден план и нови очаквания от бизнеса. Въпреки че този сектор се регулира от пазарните механизми и така най-бързо успява на реагира на търсенето, а съобразяването с конкуренцията е съществен двигател към повишаване качеството на предлагането, то незаменимо обаче е и съдействието на държавата. Необходимо е да се изгради подходяща информационна инфраструктура, чрез която бизнесът да може да използва максимално ИКТ, в услуга на потребителите. Ролята на държавата е в няколко насоки – създаване на подходяща законова рамка; въвеждане на подходящи регулаторни механизми и насърчаване на гражданите да използват електронните услуги.

Осъществяването на сделките на пазара може да бъде по-общодостъпно, ако се използва он-лайн банкирането. Повече хора биха имали достъп до различни стоки, ако он-лайн търговията стане по-полулярна. За да се направи крачка към интернет потребление по модела на САЩ, обаче е необходимо първо кредитните карти да бъдат популяризирани. Отново ще споменем въвеждането на електронния подпис като много важен ход. Така ще се улесни сключването на сделки от разстояние, което ще осигури намиране на партньотри на по-широк фронт.

България трябва да положи комплексни усилия за установяване на информационното общество и изравняване на нивото със старите страни-членки на ЕС. Основна предпоставка за успех по този въпрос е наличието на силна политическа воля за модернизиране на обществото и усъвременяване функционирането на държавния апарат и бизнеса.

I. Личните данни са всякаква информация за физическото лице, която разкрива различни аспекти на неговата идентичност – физическа, психологическа, умствена, обществена, икономическа, семейна и културна. Освен това, на всеки индивид са присъщи и специфични белези като религиозна принадлежност, сексуална ориентация, партийни и политически симпатии, здравен статус, касаещи човешкия геном и т.н. Тази информация представлява т.нар „чувствителни лични данни”. Участието на индивидите в обществения оборот прави наложително събирането и използването на личните данни, с оглед по-лесната идентификацията в различни взаимоотношения. За да бъдат предпазени индивидите от злоупотреба с личните им данни, а по-този начин да не се накърни личната им неприкосновеност, е необходимо държавата да приеме и приложи адекватни закони, регламентиращи събирането, обработката и достъпа до лични данни.

В България такъв закон е приет за първи път през 2002 г. и след няколко изменения и допълнения се стига до сегашната му редакция, в сила от 2007 г. Правният режим за защита на личните данни, функциониращ в България, е съгласуван със законодателствата на европейските страни и Директива 95/46 на ЕС. Основните принципи, които трябва да се съблюдават при работа с лични данни са изрично формулирани в чл. 2, ал. 2 на Закона за защита на личните данни (ЗЗДЛ), но някои могат да бъдат извлечени от разпоредбите тълкувателно.

Необходимо е лични данни да се обработват законосъобразно, добросъвестно и целево. Целта, за която са събрани данните трябва да бъде дефинирана, а лицето, чиито данни се събират, да бъде уведомено за тези цели. Освен за формулираната задача, събраните данни могат да бъдат използвани и за исторически, статистически, изследователски и други цели, но само в случай, че администраторът гаранитира тяхната защита, а при продължително съхранение на лични данни за такива цели е необходимо и обезпечаване на анонимността на титулярите. Регламентирано е и данните да са съотносими и свързани с целите, за които се събират. Те не могат да ги надхвърлят.

Друг основен принцип при обработката на лични данни е те да бъдат точни и да отговарят на критерия истинност, а при необходимостт да се актуализират. Администраторът има задължение да коригира или заличава данни в случай, че те са неточни или непропорционални на целите, а също така да бъдат съхранявани само ограничено време, необходимо за постигане на задачите, за които са събрани. Събирането и обработката на лични данни е легално само ако физическото лице изрично е дало съгласието си или то произтича като задължение по договор, по който лицето е страна, или в закон е предвидено друго, по смисъла на чл. 4 ЗЗЛД.

Демократичните промени в българското общество след 1990 година донасят и всеприсъстващия принцип за откритост и публичност на обществена информация, която обаче да бъде достъпна след изпълнение на изискуема процедура. Такъв принцип се опитва да се наложи и по отношение на личните данни. Тук обаче проблемът се усложнява. Макар в ЗЗЛД да е регламентирано, че информация касаеща публични личности, заемащи високи управленски постове, е от голям обществен интерес, такава информация често е отказвана на граждани и масмедии под предлог, че се ползва със закрилата на ЗЗЛД. Стига се до едно нежелано парадоксално положение, при което личните данни на обикновенните граждани не са ефективно защитени, а данните за управляващите се ползват със закрилата на „принцип на секретност и конфиденциалност”. Въпросът е как да се съчетае защитата на личните данни с осигуряването на свободен достъп до информация, както и с необходимостта от обезпечаване на висока сигурност? Това, разбира се, не е само предизвикателство пред българския законодател. С този проблем са се сблъсквали много европейски страни, а докато в България се консолидира гражданско общество съблюдаващо стабилни демократични принципи и ценности, такива казуси ще бъдат решавани с помощта на контролния орган Комисия за защита на личните данни, както и съдилищата.

Нашият ЗЗЛД забранява обработването на т.нар „чувствителни лични данни” (чл. 5) и това е принципно положение. Необходимо е да се отбележи обаче, че тази проблематика е предмет на сериозни обществени обсъждания в много страни от ЕС, както и в Канада и САЩ. Акцентът се поставя върху баланса между защитата на основните права и свободи и събирането на подробна база данни, с цел осигуряване на надеждна сигурност. За ефективната борба с организираната престъпност и тероризма администраторите на лични данни събират все по-голям обем от релевантни и нерелевантни данни за хората. Трудно се оказва да се определят границите, в които такива мерки е целесъобразно да се предприемат, както и да се ограничи обхвата на информацията за гражданите, която редица формуляри изискват.

Ощен един принцип, който може да бъде извлечен от ЗЗЛД е с технически и оперативни средства да бъде гарантирана сигурността на личните данни. Обработката на такава информация трябва да бъде обезпечена в това отношение. Това е едно от нещата, за коио следи КЗЛД. В тази връзка е важно да се обърне внимание на развитието на съвременните технологии и все по-широката им употреба в гражданския оборот. Използването на интернет, електронна поща, системи за електронно разплащане, електронни регистрации в разнообразни сървъри и т.н. са част от ежедневието на все повече хора и всички тези дейнсоти изискват предоставяне на лични данни с цел идентификация. Търговията с лична информация, която в западните страни е преуспяващ бизнес, процъфтява и у нас. За да осигури защита на гражданите и в интернет пространството, в ЗЗЛД не се прави принципна разлика между виртуални и реални данни.

II. Защитата на личните данни е деликатна материя, която се нуждае от държавната санкция, за да бъдат адекватно защитени правата на гражданите й. В тази връзка, още с първия ЗЗЛД се създава специализиран независим колективен държавен орган на бюджетна издръжка, който да съблюдава спазването на закона и да следи за нарушения, както от държавни органи, така и в частния сектор. Задачата на Комисията за защита на личните данни (КЗЛД) е да се грижи за сигурността при обработката на тази информация. В глава 2 на ЗЗЛД е регламентирано правното положение на Комисията – членският й състав, финансирането й, правомощията й. Най-общо задачата на КЗЛД е да „анализира и осъществява цялостен контрол за спазването на нормативните актове в областта на защитата на лични данни” (чл. 10, ал1 ЗЗЛД). За осъществяване на тези правомовия, тя може да прави проверки, да изразява становища, да приема решения и задълвителни предписания, както и, след уведомление, да налага временна забрана за обработването на лични данни от администраторите. Комисията разглежда жалби на физически и юридически лица, а може и да се самосезира.

С цел популяризиране на дейността й, както и по-голяма публичност на работата на КЗЛД, се подържа интернет страница, в която могат да се намерят решения по редица казуси, а също така се публикува и периодичен Информационен бюлетин, обобщаващ дейността на този орган. Комисията публикува също така и годишни отчети за дейността си.

След като се запознах със практиката на Комисията, съдържаща се в Информационния бюлетин и годишните отчети за 2006 г. и 2007 г., мога да обобщя няколко насоки на нарушения при опериране с лични данни, които Комисията засича. Най-често това са административни нарушения в секторите „Потребителски услуги” и „Финансов сектор”:

* Технологичните и организационните мерки за защита на данните от случайно или незаконно унищожение, загуба, злоупотреба и незаконен достъп не отговарят на минималните необходими критерии за безопасност на информацията. Конкретна проява на това нарушение е липсата на вътрешни правила за работа с лични данни. Освен това, често не е получено съгласието на физическите лица за обработка на личните им данни.

* Не са унищожени данните след постигане на целта и обработката им;

* Отказва се съдействие при упражняване правото на контрол на Комисията;

* Проблеми създават, също така, и регистрационните режими за администраторите на лични данни.

Наказателните постановления по подобни нарушения в по-голямата им част (80%) са срещу длъжностни лица, докато едва 20 % са за самите администратори на лични данни. Издават се също така и задължителни предписания, за да се осигури адекватно ниво на защита.

Сред секторите, в които се администрират лични данни, Комисията констатира, че Банковият сектор е с най-високо ниво на защита. Въпреки това и в този сектор немалко са жалбите на граждани срещу действия по събиране на лични данни като ксерокопиране на лични карти, попълване на формуляри с много и разнородни графи и т.н. Обосновано, КЗЛД се аргументира, че тези изисквания на банковите институции може и да изглеждат незаконосъобразни, но те са икономически и законово необходим гарант срещу измами с изпиране на пари. В този сектор нивата на технологична защита са много високи, а служителите са подробно инструктирани. Нарушенията в този сектор са свързани с отказване на достъп с регистрите на лични данни, непредоставяне в срок на поискана информация, или предоставяне само на част от нея.

В сектора на държавната администрация, най-честото нарушение е, както вече споменах отказ от предоставяне на информация за служители, а също така и необходимостта от изискване на допълнителна информация по конкретната проверка от съдебната система и МВР.

От анализ на редицата решения на комисията, стават ясни и различни нарушения в частния сектор свързани с нецелесъобразно събиране на данни, както и с незаконосъобразно предоставяне на лични данни на трети лица, без да е налице изискуемото съгласие на засегнагнатото лице.

Наскоро (в началото на април 2008 г.), след жалби на граждани, Комисията нарежда мобилните оператори да преустановят практиката си на ксерокопиране на лични карти. Нарушението, констатирано с това предписание е, че правомощията на тези фирми не вклчват събиране и съхранение на копия от документи.

III. За да се използва по оптимален начин капацитетът на Комисията за установяване и санкциониране на нарушения при обработката и събирането на лични данни, е необходимо гражданите да са добре запознати със ЗЗЛД, със своите права и задължения, както и с механизмите за контрол при подозрения за злоупотреби. Самата Комисия трябва да дава по-ясни и публични указания по проблематиката на личните данни. Необходимо е също така да се предприеме и масова кампания за обществено ограмотяване и разясняване на спецификите на правото на защита на личните данни.

В следващите редове ще се опитам да обобщя в помощ на младите да разберат по-добре своите права, както и рисковете, за които трябва да внимават при предоставяне на личните си данни.

Права на гражданите, за които се събират данните:

- да дадат съгласие за събирането и обработването на данни;

- да получат информация, че за тях се събират и обобщават данни, целта и средствата на обработката;

- да поискат от администратора потвърждение за съществуването на лични данни отнасящи се за тях;

- да поискат изтриването, прехвърлянето или блокирането на обработването, което е в нарушение на закона;

- да посикат актуализирането или поправянето на данните;

- да възразят срещу незаконосъобразността на обработването на лични данни от администратора;

- да забранят предоставянето (изцяло или частично) на личните им данни за търговски или рекламни цели, както и за пазарни проучвания;

- да бъдат информирани, ако личните им данни предстои да бъдат показани пред трети лица;

- да имат достъп до отнасящите се до тях лични данни;

- да дадат изрично, недвусмислено (и писмено при необходимост) съгласие за предоставяне и обработка на личните им данни. Това, обаче е незадължително, когато има законово изискване, или данните са за научни изследвания, или касаят живота или здравето на лицето

- гражданите имат право на удостоверение, поискано от администратора.

При нарушения или основателни подозрения занарушения, гражданите могат да се обръщат директно с жалби към Комисията за защита на личните данни.

Макар в ежедневието си да се сблъскваме непрекъснато с необходимостта да удостоверяваме самоличността си и често да предоставяме личните си данни, добре е да бъдем внимателни, за да не ставаме жертви на злоупотреба с лични данни. Моите съвети са:

- следете за целесъобразността на изискуемите лични данни;

- не предоставяйте личната си карта за ксерокопиране, освен ако такова изискване не произтича от правомощията на изискващия (логически или аргументирано в писмена форма);

- не се подлъгвайте да въвеждате данните си в формуляри по интернет, които обещават печалби и не са с гарантиран приемател на данните.

- изчитайте глаузите на електронните формуляри, в които въвеждате данните си;

- внимателно проверявайте сигурността на сайтовете, които използвате;

- задавайте въпроси и се интересувайте подробно, защо се изисква от вас предоставянето на конкретна лична информация;

- помнете, че е незаконно да ви се изисква информация за религиозната принадлежност, сеьуалната ориентация, партийните и политически пристрастия и т.н.

Пазете личните си данни и се информирайте своевременно за целите и логиката на събирането и обработването им. Най-важното е да бъдете съвестни граждани, които знаят и отстояват правата си с всички законови средства!